- Voulez-vous du thй? Il est gratuit - l"expression de l"hospitalitй.

Гледах недоумяващо.

-         -  Иската ли чай? Безплатно е  -  израз на гостоприемство – каза този път момчето на правилен английски.

-          - Моля? – измънках притеснено и облизах пресъхналите си устни – Не, не благодаря! Вече пих чай  – чух се да казвам.

 Трябваше да бързам , а не да гостувам. Оставаха два часа до заминаването на групата ми от Истанбул и до явяването ми на мястото на срещата  – хотел „Мартиненз”.  А аз бях изгубена , безнадежно изгубена, аз екскурзовода!  Така е , когато те запращат на дестинации, за които си чел единствено в пътеводителя и си виждал единствено на карта!  Що за екскурзоводка!

-         - Това египетският  пазар ли е? – окопитих се за момент.

-         -  Не, госпожо, но египетският пазар е съвсем наблизо. Мога ли да ви помогна? – усмихваха се очите насреща ми?

 Усетих неимоверно облекчение. Всичко беше наред , дори не знаех за какво се притеснявам. Бях заобиколена от приказни накити , всички подредени изящно, а насреща ми се усмихваше самият Аладин! Щеше да пророни вълшебните думи, да се случи чудо и щях да бъда спасена!

„ Какво по дяволите!” – животът ми висеше на косъм , а не можех да откъсна поглед  от тези усмихнати очи!

-          Имате ли карта на Истанбул ?– ме попита отново момчетот на безупречен английски - Дайте ми я! Виждам , че накитите Ви харесват! Аз ги изработвам.

И отново тези шеговити пламъчета в очите- сигурно бяха отблясъци от слънчевите лъчи в мънистата по витрините! А пък толкова топли, толкова доброжелателни! Вероятно беше от горещината и преумората и вече халюцинирах! Не беше ми се случвало досега, не знаех, че е адски приятно!

-         -  Чаша чай- щракна с пръсти Аладин  към уличния търговец и замахна в подканващ жест към  вратата, която водеше към задната стая, вероятно за отдих.

„ Само това оставаше: да ме отвлекът посред бял ден в Истанбул! Достатъчно истории бях слушала за сокаците на този опасен град! Но пък умирах от жажда! И поне похитителят ми беше усмихнат! А тези очи..... къде бях виждала толкова доброжелателни очи? Не, нямаше , как да откажа. Сама бях влезнала в магазина да моля да ме упътят; щеше да е неловко! –пристъпих напред , съзнателно оставяйки усмихнатите очи зад гърба си, за да овладея ситуацията и приседнах на миндера с шарени възглавници, пред който стоеше масичката за чай.

-         - Ще минете оттук ,после направо и ......-  виждах , как пръстите му умело чертаят по картата. Откъде сте?

-          - От  България. – преглътнах - Трябва да бързам, защото групат ми заминава от Истанбул  в четири часа.

-          - Странно, не ми приличате на българка, по – скоро на французойка. Затова ви заговорих първо на френски.

-          - Екскурзовод съм , но съм за първи път в Истанбул и мисля, че се загубих – по - тъпо самопризнание не бях изричала.

-          - Тръгваме . Вземете си картата! Ще дойда с вас да ви покажа пътя.  Само си изпийте чая!

Този път дори нямах време да обмисля ситуацията, защото Аладин , усмихвайки се, вече умело избутваше навън  към вратата две любопитни купувачки, завъртйаки ключа на дюкяна и ме повлече след себе си!

Дори и да бях отвлечена, имах ли избор! Така и така бях изгубена, напълно безпомощна в този отромен,  запъхтян , пропит от екзотични аромати , припотен , пъстър , вълшебен град!

А моят похитител умело си проправяше път през тълпата, единственият, който ми се усмихна и ми предложи чай, когато бях напълно изгубена! За момент сякаш спретната тълпа на група японски туристи щеше да ме погълне, но той ме хвана за ръка и ловко ме изтегли след себе си.

-          - Това е, ето това е трамвайната спирка.  Ще чакаш да чуеш името на твоята спирка: „Лалели”.  След  като слезеш, следвай очертания маршрут на картата си и ще стигнеш до „Мартинез” . Успех! Ако имаш проблеми, обади се - усетих как хваща ръката ми.

Нямаше време дори да реагирам - така е ,когато халюцинираш. Виждах само усмихнатите очи , които заднешком се одтдалечаваха от мен и в следващия момент тълпата от пасажери, които се качваха в новопристигналия трамвай ме повлече.

Не знаех , че това да халюцинираш е адски гот  – чувах, как трамваят със скърцане потегли, но пък не знаех със сигурност дали е реалност –виждах само игривите пламъчета на двете усмихнати очи, които се отдалечавах от мен и сякаш градската шумотевица напълно избледня, изгубих се , напълно потънанах в усмихнатите пламъчета на тези доброжелателни очи  и в горещината на деня......Разтворих ръката си – в нея лежеше същата пъстра визитка като възглавниците на миндера – магазин „ Кашмир”....